

Бащата подари на болната си дъщеря куче
Защо Херман Павлович беше нарекъл своя заложна къща „Алмаз“? Мнозина предполагаха, че причината е в това, че там приемат предимно бижута и скъпоценности. Самият Херман не намираше за нужно да обяснява, че мотивът е съвсем различен. Истинската причина беше дълбоко лична и далеч по-трагична.
Преди пет години Херман имаше дъщеря. Единствената му принцеса — Машенка. Обичаше я повече от самия си живот, същото се отнасяше и за съпругата му Вера. Когато Маша навърши шест години, лекарите откриха у нея нелечимо заболяване.
Всичко започна, когато момиченцето започна да ходи на уроци при частен учител. Херман от самото начало беше против:
— Тя си чете и смята перфектно, защо ѝ е това?
— Маша скоро ще тръгне на училище, нека поне се научи на търпение. Дори да не научи нищо ново, пак ще ѝ е от полза.
Херман се поколеба, но отстъпи:
— Добре, щом преценяваш така, сигурно виждаш по-добре от мен.
Минаха две седмици, когато един ден учителката задържа Вера след урока:
— Извинете, че се меся, но забелязах, че Маша все по-често се оплаква от главоболие след уроците. Боли я кратко, после минава, но твърде често се случва. Показвайте детето на лекар, може да не е сериозно, но по-добре да се провери.
Вера веднага записа Маша на преглед. В болницата семейството прекара над три часа, докато ѝ правиха изследвания. Най-после докторът каза:
— Елате утре, когато излязат резултатите.
На другия ден се върнаха. Лекарят ги посрещна със сериозно лице, без помен от усмивка:
— Лоши новини, за съжаление. Дъщеря ви има тумор в мозъка.
Вера пребледня, а Херман застина на място.
Маша гаснеше пред очите им. Състоянието ѝ бързо се влошаваше. Херман продаде бизнеса си, за да я заведе в чужбина на лечение. Обиколиха куп клиники по света, търсейки помощ, но нищо не помогна.
Когато Маша вече трудно ходеше, тя се обърна към баща си:
— Татко, беше ми обещал приятелче за рождения ден. Ти и мама казахте, че ще ми вземете кученце. Но сега няма да успеете. Няма да мога да играя с него.
Вера изскочи от стаята, за да скрие сълзите си.
— Машенка, недей да говориш така. Разбира се, че ще празнуваме рождения ти ден. Как да не го празнуваме? Но щом толкова искаш куче, няма да чакаме.
На сутринта Маша все още спеше дълбоко. Нощта ѝ бе тежка: всички успяха да подремнат едва призори. Вера почти цяла нощ тихо плака, Маша лежеше успокоена от инжекция, а Херман седеше до прозореца, гледаше в непроницаемата тъмнина навън и шепнеше:
— Защо? Защо точно тя? Вземи мен, нали ти е все едно кого взимаш…
Щом започна да се разсъмва, Херман тихо се измъкна от дома. Под палтото си внимателно държеше нещо мъничко и топло, което съвсем леко потрепваше. Усмихваше се, представяйки си колко ще се зарадва дъщеря му. Влезе в стаята ѝ възможно най-тихо и се приближи към леглото. После внимателно извади изпод палтото си снежнобяло кученце.
Кученцето нямаше търпение да огледа новия си дом. Не се спря, а внимателно тръгна по завивката, подушвайки наоколо. Маша се размърда насън и кученцето затаи дъх. Миг по-късно момиченцето отвори очи, а кученцето излая радостно.
— Татко! — извика тя със звънлив, радостен глас.
Гласът ѝ бе толкова силен, че Вера веднага се втурна в стаята:
— Какво има, Машенка? — тревожно попита тя, оглеждайки я.
Но погледът ѝ се спря върху кученцето, което продължаваше да обикаля по леглото на Маша. Вера застина и се обърна към Херман. В очите ѝ той видя сълзи.
— Първо закусваме, а после ще му измислим име на този палавник — побърза да каже Херман, опитвайки да отклони вниманието ѝ.
Този ден, за пръв път от много време, Маша яде с апетит. Цялото семейство спореше как да кръстят новия си обитател. Кученцето се държеше така, сякаш е главният герой на разговора: опитваше се да се покатери от коленете на Маша върху масата, махаше с опашка и скимтеше сладко.
От този момент нататък Маша не се разделяше с новия си приятел, когото кръсти Алмаз. Винаги бяха заедно: спяха един до друг, хранеха се заедно. Кученцето стана нейният верен другар. Лекарите казаха, че на Маша ѝ остават пет месеца, но тя изкара осем.
Състоянието ѝ обаче внезапно се влоши и тя почти не ставаше от леглото. Един ден Херман я чу да шепне тихичко:
— Скоро няма да ме има, а вие ще ме забравите… Оставете да ви дам нещо за спомен, за да знаете, че аз съм била тук…
Маша се огледа в стаята, сякаш търсеше нещо подходящо. Херман искаше да ѝ помогне, но тя изведнъж вдигна ръка и впери поглед в пръстена си — златен пръстен, който Вера ѝ беше подарила преди година.
Момиченцето свали пръстена и се опита да го закачи на нашийника на Алмаз, но треперещите ѝ ръчички не успяваха да прегънат халката. Кученцето се опитваше да близне ръката ѝ, усещайки, че става нещо нередно.
— Татко, помогни ми, моля те — помоли тихо тя.
Херман се наведе, внимателно закачи пръстена и го промуши през каишката.
Маша се усмихна и погали Алмаз:
— Сега винаги ще ме помниш — прошепна тя.
Херман се извърна, за да скрие сълзите си.
Няколко седмици по-късно Маша си отиде. Вера не можеше да се утеши, дълго време не беше на себе си. Кученцето през цялото време лежеше на леглото на Маша, отказваше да яде и почти не помръдваше. Но в един момент изчезна. Херман и Вера претърсиха целия град, разлепиха обяви, провериха всеки изоставен двор и мазе, но не успяха да го открият. Укоряваха се, че не са го проследили по-добре.
— Алмаз беше приятел на Маша. Той беше част от нея — повтаряше често Вера, плачейки тихичко.
Мина година. Първо Херман отвори работилница за бижута, а след това заложна къща. Нарече ги „Алмаз“, за да съхрани спомена за дъщеря си и нейния верен приятел.
Веднъж в работилницата влезе жена, чиято поза и държание изглеждаха странни. Лидочка, продавачката, която работеше при Херман от няколко месеца, се приближи до него:
— Херман Павлович, дойде едно момиче, плаче безспир. Опитахме да я успокоим, не успяхме. Може би вие да поговорите с нея?
Херман веднага стана. Ако Лида не беше успяла да се справи, значи наистина случаят е тежък.
— Добре, да видим какво става.
Влизайки вътре, той спря, сякаш леден вятър го беше жегнал. На една ниска масичка седеше момиче на около осем години. До нея, клекнал, беше Миша, друг служител, опитвайки се да я успокои.
— Не плачи. Сега ще дойде Херман Павлович, той непременно ще измисли как да ти помогне — опитваше се да я ободри той.
Херман се доближи:
— Какво се е случило? Защо плачеш? С какво можем да ти помогнем?
Момичето отново се разрида. Херман разбра, че разговорът ще е труден. Седна на стол до нея.
— Хайде, започни отначало. Как се казваш?
— Маша…
— А аз се казвам Херман Павлович. Разкажи ми какво ти се е случило.
— Когато бях съвсем мъничка, при мен дойде Персик. Беше много слаб, мръсен… Реших, че никога няма да го изоставя. Крада храна от вкъщи, за да му давам. Леля ми ме бие за това, но пак ходя при него. Спим заедно в мазето, той ме топли. Заедно се къпем в реката, винаги ме защитава от другите момчета.
— Имате страхотно приятелство.
— Да, той е най-добрият. Много е умен. Мисля, че може даже да говори, просто не иска.
— А къде е твоят Персик сега?
— Момчетата го натровиха. Сега е много болен… Трябва спешно да го заведем на ветеринар, но това е скъпо. Виж… — тя протегна ръката си, в която държеше малък пръстен. — Това беше на врата му, сигурно от предишния му стопанин. Моля, платете ми за него. Така ще мога да го излекувам.
Херман погледна познатия пръстен и усети как сърцето му се сви. Лида и Миша стояха наблизо, онемели от ставащото. Херман се изправи, после пак седна, нежно пое ръката на момичето.
— Маша, сложи си този пръстен обратно. Предишната му стопанка би се радвала да знае, че е попаднал при дете, което обича кучето ѝ. А сега да тръгваме. Ще намерим Персик и ще го заведем на ветеринар. Ще му помогнем.
— А парите?
— За парите ще мислим по-късно. Лида, ще се справите ли тук без мен?
— Разбира се, Херман Павлович. Всичко ще бъде наред.
Пътуваха около десет минути.
— Показвай накъде сега.
— Ей онази изоставена къща, виждате ли? — посочи тя през прозореца.
— Да, виждам.
— Ние живеем в мазето. Топло е там, макар и да е всичко старо… Ама събарят сградата всеки момент. Нямаме друго място.
Тръгнаха към къщата. Маша изскочи от колата и затича напред, за да показва пътя. Херман я последва. Спуснаха се в тъмното, влажно мазе, където той веднага забеляза кучето.
То беше пораснало, страшно отслабнало, с оредяла, спластена козина. Херман клекна до него. Очите му се напълниха със сълзи, но се стараеше да не се поддава на емоциите.
— Алмаз… Алмаз, миличък мой.
Кучето леко отвори очи, помаха слабо с опашка и близна ръката му.
— Не се бой, приятелю. Ще те заведем на лекар и ще оздравееш.
Скоро Алмаз се оказа на задната седалка на колата, а Херман стисна волана и натисна газта към ветеринарната клиника. Маша седеше отпред и го наблюдаваше.
— Сигурен ли сте, че ще го спасим?
— Заедно ще го спасим.
— Откъде познавате моя Персик?
— Знам го отдавна. Но за всичко ще ти разкажа после. Сега най-важното е бързо да стигнем до лекар.
Когато стигнаха до клиниката, на прага ги посрещна млада жена в бяла престилка. Огледа кучето и се намръщи:
— Защо е толкова мръсно? Първо трябваше да го изкъпете!
— Вие да не сте с ума си? Ако беше куче от катастрофа или побой, щяхте ли да поискате да се изкъпе? Ще ви окъпя всичките тук, ако още не сте разбрали сериозността!
Жената се смути, явно не очакваше такава реакция, и замълча. В този момент от кабинета излезе възрастен ветеринар. Той бързо се ориентира и веднага видя кучето:
— Какво става? Как е това куче?
Маша побърза да каже:
— Отровиха го. Момчетата му сложиха нещо в храната, а сега е много зле.
— Внасяйте го бързо! — нареди ветеринарят, сочейки масата.
Херман внимателно сложи Алмаз на масата и, гледайки доктора в очите, му каза твърдо:
— Трябва да го спасите. Каквото трябва, ще платя — лекарства, процедури… Всичко.
— Разбирам. Чакайте в коридора.
Херман излезе, чуваше как докторът дава инструкции на помощник. Телефонът му завибрира в джоба:
— Херман, къде си? Минах през работилницата, Лида ми каза, че си заминал да спасяваш някакво куче. Какво става? — тревожният глас на Вера прозвуча от слушалката.
— Намерихме Алмаз. Зле е, но го докарах тук, във ветеринарната на Ленин. Ела и ти.
Вера не каза нищо, но Херман знаеше, че скоро ще пристигне. Върна се да седне на пейката до Маша.
— Кажи ми, имал ли е Персик стопанин? — тихо попита тя.
— Да. Казваше се Маша, също като теб. Беше по-мъничка — почти на седем.
— А защо не е с нея?
— Маша почина. Алмаз много тъгуваше, а после избяга. Дълго го търсихме, но не го намерихме. Маша беше окачила този пръстен на каишката му. Знаеше, че скоро няма да я има, и искаше кучето да има спомен от нея.
— А от какво е починала?
— Беше много тежко болна. Лекарите не можаха да ѝ помогнат.
— А вие ще го вземете ли Алмаз у вас? Значи аз повече няма да го виждам?
Тъкмо тогава се чу гласът на Вера, която вече се бе доближила:
— Разбира се, че ще можеш да го виждаш. Ще идваш, когато си пожелаеш. Ще играете, ще го извеждаш.
Момичето се обърна и я изгледа внимателно:
— Вие… вие майката на Маша ли сте? — попита несигурно.
Вера кимна, едва сдържайки сълзите си.
Няколко часа по-късно докторът излезе от кабинета и съобщи, че кучето може да си ходи вкъщи.
— Храната да е само лека. Днес — само вода, — предупреди той строго, поглеждайки Херман и Маша.
На следващия ден момичето дойде при тях. Игра с Алмаз, разходи го, а Херман и Вера ѝ купиха нови дрехи, обувки и дори красиви панделки.
Но на по-следващия ден Маша не дойде. Алмаз започна да се върти неспокойно из двора, скимтеше тревожно и гледаше настойчиво към входната врата, сякаш я очакваше. Херман Павлович не можеше да си намери място. Усещаше, че с Маша се е случило нещо, но не знаеше къде да я търси. Единственият им шанс беше Алмаз.
— Имам лошо предчувствие — тихо прошепна Вера, гледайки го тревожно.
— Не можем дори да предположим къде може да е. Но може би Алмаз знае накъде да ни отведе.
Херман отвори портата, а кучето мигом се втурна напред, но след кратко спря и се обърна назад към тях.
— Хайде, по колите! — изкомандваха те.
Алмаз уверено тичаше по улицата, сякаш усещаше къде да отиде. Пътят му ги доведе до една стара триетажна сграда, очевидно изоставена. Херман отбви колата, а Вера отрони Алмаз от возилото. Кучето с изумителна целеустременост се запъти към входа, подуши въздуха и се качи на втория етаж. Там спря пред една врата и залая силно, давайки ясно да се разбере, че са пристигнали на правилното място.
Херман не се колеба и натисна звънеца. Вратата се отвори почти веднага, Алмаз се втурна навътре и едва не събори възрастна жена. Тя изглеждаше занемарена, с озлобен поглед.
— Махайте се! — изкрещя тя, размахвайки ръка срещу кучето.
Но Алмаз ловко се отдръпна и продължи нататък към една вътрешна стая.
Херман и Вера го последваха. Апартаментът беше в ужасяващо състояние — пълен с боклуци, миришеше на влага и прах. Алмаз достигна затворена врата и започна да драска с лапи. Херман я бутна, тя поддаде и се отвори.
На старо, хлътнало легло лежеше Маша. По лицето и ръцете ѝ личаха синини, погледът ѝ бе помръкнал, а дишането ѝ — едва доловимо.
— Това… да не е Маша? — прошепна Вера, уплашена да се приближи.
— Какво ви засяга вас? Тая крадла влачи в къщи дрехи и обувки отнякъде, но аз ще я науча! — викна лелята злобно.
Херман стисна глава с ръце, опитвайки да укроти яростта си. После се извърна към жената и гласът му прозвуча застрашително:
— Ще се погрижа да идете в затвора!
Без да губи време, той внимателно вдигна Маша на ръце. Алмаз не изпускаше момичето от очи. Заедно излязоха бързешком и се качиха в колата.
При преглед в болницата стана ясно, че Маша няма да се върне в онзи дом. Вера, използвайки всичките си познати и техните приятели, успя да уреди лелята да бъде лишена от правото да се грижи за момичето.
Скоро Маша се настани в дома на Херман и Вера. Те я обгърнаха с топлина и грижи, които тя никога не бе познавала.
— Вече си наша дъщеря, няма да те изоставим.
Маша не можеше да повярва на щастието си. За първи път в живота си тя се чувстваше истински обичана, безусловно приета, нужна. Това чувство беше ново, но съвсем реално. Алмаз лежеше до краката ѝ, гледаше я предано, сякаш потвърждаваше: сега всичко ще бъде наред.