Омъжих се за Сергей едва на 19 години. Семейството му беше уважавано в селото, а родителите ми твърдяха, че е добър и надежден мъж. В крайна сметка, убедиха ме. Но скоро осъзнах горчивата истина – алкохолът беше най-голямата му любов, а родителите му просто мечтаеха да се отърват от него.
На 21 вече мислех за развод, но когато разбрах, че съм бременна, нямах избор – останах. Единственото, което ме крепеше, беше, че имам покрив над главата си. Сергей не просто не помагаше, той дори не искаше да работи. Всеки път, когато си намираше работа, бързо я губеше заради пиенето. Свекърите ми в началото ни подкрепяха, но бързо им писна.
Когато дъщеря ми навърши четиринадесет, взех едно от най-трудните, но и най-важните решения в живота си – заминах за Италия, за да изкарвам пари. Наташа трябваше да остане при родителите ми. Не беше лесно, но нямах друг изход. Веднага подадох молба за развод, защото знаех, че Сергей никога няма да се промени. Свекърите ме обвиниха за всичко – дори за неговото пиянство.
– Нормалните жени не остават с алкохолици. Трябваше да направиш нещо.
Отидох в чужбина с ясната цел – да спестя всяка стотинка, за да осигуря бъдеще за дъщеря си и за себе си. В Италия беше трудно, сменях различни работи, но не си позволявах излишни разходи. Носех дарени дрехи, купувах само намалени продукти и никога не ходех по заведения. За шест години успях да купя апартамент за мен и Наташа. После го ремонтирах и продължих да инвестирам в образованието ѝ, плащайки за частни уроци. Тя влезе в престижен университет.
След време купих втори апартамент за Наташа. Първоначално го отдавах под наем, но след като се омъжи, тя се премести там. Платих ѝ сватбата и помогнах за кръщенето на децата ѝ. Но не можех да разбера защо толкова бързаше със семейството – тя дори не беше работила и ден.
– Дъще, защо не започнеш работа? Защо ти беше тази диплома?
– Мамо, а на кого да оставя децата? Детегледачките са твърде скъпи.
Парите никога не стигаха и Наташа постоянно се оплакваше. Разбира се, помагах. Родиха им се второ дете, а зет ми работеше, но заплатата му беше ниска. Един ден Наташа ми се обади с нова молба:
– Мамо, не можем да се справим без твоята помощ. Дай ни 10 000 евро за бизнес – ще ти ги върнем!
– Какъв бизнес?
– Ще отворим магазин!
Дадох им парите. Наташа купи стока, нае помещение, но никой от тях не разбираше от бизнес. С началото на карантината всичко се провали.
Сега нещата са още по-зле – Наташа не работи, а зет ми остана без работа. Аз все още работя и им помагам, но дори не мога да спестя за старини. И наскоро дъщеря ми отново ми се обади с молба, която ме шокира:
– Мамо, дай ми 2000 евро.
– За какво?
– Ще ходим на почивка в Турция.
– Наистина ли е необходимо сега?
– Не искаш ли внуците ти да подобрят здравето си?
– Можете да отидете в Карпатите – ще е по-евтино.
– Съжаляваш ли?
– Разбира се, че съжалявам! Тези пари не ми падат от небето!
Разказах на приятелите си, а те само се засмяха:
– Ти си луда! Живееш на паста, а те ще се ширят на почивка? Спри да ги издържаш! Ако зетят седи у дома, нека той гледа децата, а Наташа да започне работа!
Тогава ми просветна. Предложих на Наташа алтернатива:
– Дъще, искам да се прибера за два месеца. Ела при мен в Италия – ще си изкараш малко почивка, а и ще изкараш пари. Работата не е трудна – госпожата е прикована на легло, но е напълно разумна.
– Мамо, искаш да къпя старица?! Няма да го направя!
– Тогава явно не искаш чак толкова да ходиш в Турция.
Скарахме се. Разбрах, че през всички тези години само съм ѝ съсипала живота. Никога не ми е била благодарна, просто е приемала помощта ми за нещо напълно естествено.
Но сега какво? Да спра да изпращам пари?
Ами ако внуците ми останат гладни?
Какво да правя?
